Италия – стара и(ли) нова – Бергамо
05.03.2015
пристигаме в Бергамо след доста странен ден, в който сме станали в 4, за да си хванем самолета, изпуснали сме го поради недоглеждане, набързо сме се сдобили с нови билети до Милано с прекачване във Виена за същия ден. този път сме хванали самолета, втория също, изгубили са ни багажа, дали са ни 1 бр. тениска и 1 бр. четка за зъби за компенсация и обещание, че на другата сутрин ще докарат куфара в хотела, и накрая, след арабски пазарлък с таксиджиите на летището, срещу скромните 100 евро сме стигнали до заветната си дестинация…
домакините ни, ITALCEMENTI, или както подсказва името им, огромен италиански концерн за цимент и производните му, са спретнали гъста до задъхване програма за престоя на гостите си по случай обявяването на тазгодишната победителка в конкурса arcVision – Women in Architecture. взимат ни набързо от хотела и просто ни прибавят към огромната кохорта от архитектКи от “вси страни”, съответната бройка (х2) журналисти и PR-и, но с желязна организация за извозване, изхранване и забавление на въпросните.
до началото на същинското събитие, заради което сме тук, има още цял един ден.
06.03.2015
денят ни по програма включва разходка из Бергамо ( плюс прекомерни количества храна, за които е отделено аналогичното прекомерно времетраене, но това едва ли има нужда да бъде уточнявано, нали сме в Италия)
разбира се, не кое да е Бергамо, а старият град.
сега ще проговори нихилистът в мен – всички средновековни италиански градове си приличат; някои са на река, други на море, трети – в подножието на важен планински проход, обаче виждал ли си един, виждал си ги всичките, поне през моите архитектурни очи; а аз май вече съм виждала достатъчно. ще ви разходя из този, следвайки професионалния гид, който ни развеждаше не от любов към разказа, а поради едни размисли, на които ме наведе видяното.
старият град Бергамо е разположен на хълмче, удобно издигнало се над равното поле, което предшества величествените Алпи; навсякъде (освен у нас и суровите северни държави) хълмчетата са любимо място за градостроителни напъни на властимащите – трудни за атакуване и винаги виждаш о-време чуждата армия, вдигаща пушилка до небето, която идва да ти обясни кой командва наоколо.
тази гледка от старо Бергамо е към Алпите, в другата посока се е опънал скучен плосък хоризонт чак до Венеция и Адриатическо море. близостта на Венеция вероятно вече ви говори кой “е командвал наоколо” за прилично дълъг период от време. ако след малко не припознаете стила на някое венецианско палацо, значи не сте били достатъчно прилежни в часовете по история на архитектурата.
градчето е низ от мини открити пространства, като това:
и тесни сумрачни улички, в които слънцето прониква за не повече от час при добро стечение на обстоятелства и географски посоки; затова пък винаги можеш да пиеш кафе със съседката от отсрещната къща и да й поискаш захар, без изобщо да се налага да слизаш до долу. добре де, прекалих, поправям се: и тесни сумрачни улички, типични за всички градове от този исторически период (дори за любимите ми скандинавци).
всъщност, по-особеното за въпросните градове е повсеместната “каменизация” на площите, която в онова време си е била белег на цивилизованост. всевъзможни места, незаети от сгради, са плътно настлани с твърда настилка – камък за предпочитане или печена глина при липса на камък.
не че не са обичали зеленина хората, не, просто всичко останало е било зеленина и тя е била достъпна за всички, а каменната настилка е само за имащите.
скоро излизаме на централния площад на градчето; послушно изслушваме разказа за историческите перипетии, довели до точно тази конфигурация от сграден фонд околовръст (всичко хубаво е останало от венецианските узурпатори).
тази кула бие всички точки по пропорциониране на обеми – стари и още по-стари.
като във всеки стар град и тук всичко е едно върху друго, дори този слънчев календар, сгушен някак си между арките, подпиращи огромното здание над главите ни от има-няма 500 години. някога, в зенита си, е показвал кой ден от годината е. вече не показва.
подминавайки го, стигаме до кулминацията на официалния туристически маршрут – три църкви.
освен че са построени почти една връз друга, едната барокова, другата ренесансова, третата... пу, не запомних, и трите се отличават с прекомерна пищност и мрачност, едното правопропорционално на другото:
единственото, което могат да провокират у мен, е въпросът защо?
значи, никакъв атеист не съм. никой не е; дори да се опитва да ви убеди в противното, пак не е; дори Стивън Хокинг призна, че не е, макар и на стари години.
склонността да вярваме в наличието на нещо свише и вселенска божествена промисъл е дълбоко заложено в човешката ни същност, независимо до колко даваме гласност на тази си склонност, но като гледам тези църкви и едновременно с това се опитвам да си представя живота и бита на хората, които са ги построили, изпитвам дълбоко недоумение.
а както и друг път е ставало дума, недоуменията не ми дават мира.
дори да приема, че църквата е била просто добре осъзнат икономически играч, възползващ се от властта и положението си, не мога да проумея какво е онова, което й е давало тази власт, онова, владеело толкова дълбоко умовете и душите на хората. на всички хора, на нямащите най-вече (а точно техния труд стои зад подобни постройки, оцелeли до днес) точно тяхното мизерстване и на поколенията им е генерирало излишъка, дал възможност за построяването на тази прекомерна пищност.
контрастът е зашеметяващ!
защото днес, незнайно защо, не си даваме сметка, че същите тези паметници са построени за сметка на мизерния и често непосилен живот на обикновените хора. онова, което е останало, далеч не е къщата на обикновения човек – а дворецът на тирана, храмът на раздаващата индулгенции църква, палатите на богатия търговец, все лица, чието съвременно олицетворение българинът заклеймява и оплюва.
същия този българин е дълбок фен на всичко италианско, понякога до безобразие, а е готов с лека ръка да събори, премахне и изтрие от лицето на земята построеното с кръвта и потта на собствените му майка и баща, баба и дядо… а социумът и неравенството, позволили построяването и на двете, е един и същи, да не кажа, че нашият от преди 50 години е бил къде-къде по-справедлив и хуманен към обикновения човек от италианския от преди 500; двоен стандарт, чист нихилизъм или просто липса на способност да се разсъждава трезво и самостоятелно?
аз пък съм фен на ей такива неща.
вечерта ни завъшва в централата на домакините (съвременна версия на паметниците от преди 500 години, но няма да я видите снимана от нито един журналист), на невероятно добре организираното събитие, с нужните фанфари и тромпети и цялата сериозност, която темата за ролята на жените в архитектурата и целия свят изисква. самите домакини са скромни и почти невидими, въпреки че патронират и спонсорират колосалната организация и целия конкурс.
06.03.2015
докато на другия ден ни влачат из Верона, нищо по-различно от Бергамо, освен малко пресилени “артефакти” от предполагаемите домове на Монтеки и Капулети и една прилично запазена римска арена, същите тесни улички и периодични площадчета, същите укрепления, макар и организирани около река, вместо на хълм, темата религия и невероятната й власт над умовете и душите на хората в средновековието продължава да не ми дава мира.
не си падам особено голям любител на историята, вероятно заради начина, по който тя бива поднасяна в училище, но един бърз по-различен поглед (препоръчвам кратките филмчета на братята Hank и John Green в тубата) над времената, датиращи от преди повече от 50 години назад, може да ви разкрие само една историческа връзка между грандиозна архитектура и общество. а именно, че трайна архитектура се появява само там, където е наличен капитал в излишък и необходимост от затвърждаване на влиянието на този капитал над околните, тоест затвърждаване на престиж, бил той заслужен или не.
архитектурата след големите войни насам, за щастие, има друга функция.
та така, уважаеми приятели, да се върнем на църквата.
ако някога църквата в материалното й проявление е трябвало да кара хората да се чувствам малки, незначителни и преходни, в днешно време ролята й е значително преосмислена, дори на католическата църква.
ако църквите на 500 години предизвикват у мен само досада и социален бунт, то това, което ще ви покажа, успява, без разказ на екскурзовод, без превъзнасяне и високопарни думи, само със средствата на архитектурата, да провокира..., знам ли, може би е твърде лично, че да бъде облечено в думи.
да провокира
това прави добрата архитектура - провокира и ви кара да Чувствате, каквото си е наумила, че трябва да почувствате, според функцията си.
докато я приближаваме с таксито, незнаейки дали изобщо ще успеем да стигнем до нея, привечер, силуета й буквално пее на фона на причернялото небе.
вратите се отварят, докато снимам и отвътре излизат хора, усмивката ми се разтегля широко.
приближаваме се и, въпреки приковаващия детайл на самото крило на вратите, бързаме да влезем.
попадаме в малко тясно помещение, над главите ни виси това:
свърваме в ляво и …
тук някъде се налага да приседна и да спра да снимам, защото очите ми са се навлажнили порядъчно, а всяко отброяващо щракане на спусъка на апарата е като светотатство.
уф, да, знам, че снимките не могат изобщо да предадат усещането, те ако можеха, хората нямаше да строят сгради, а само да ги рисуват. пък и сградата трябва да е Много повече от рисунката си, от визуализацията си; рисунката няма да ви разплаче, няма да ви усмихне, няма да ви смири, няма да ви извиси, няма да ви накара да се откъснете от лошите си мисли.
а сграда като тази, дори няма да усетите кога е направила всички тези неща с вас, докато продължава мило и смирено да ви се усмихва от някъде.
излизаме, след нас отчето заключва. мисля, че продължих да се усмихвам още няколко часа.
от онези приказни състояния, когато нямаш нужда да комуникираш вербално с никого, достатъчно е, че усещаш стотиците други хора около теб и едновременно с това безкраен вътрешен мир. ако си отвориш устата, този мир, с който си се напил до козирката, ще се измъкне безвъзвратно навън като неуловим дим.
ако някое място ви кара да се чувствате така, няма ли да се връщате към него отново и отново?! пък си останете атеист…
ps
(оказа се, че основна заслуга за осъществяването на това архитектурно бижу имат точно нашите домакини от Italcementi – и бетона и щампите вътре, и факта, че сградата е бяла като лист хартия и продължава да е такава. вероятно от скромност не ни доведоха да я видим, за другите чудеса от храброст на същите хора ще ви разкажа скоро със снимки от Милано)
